Еднопосочен билет е сърцето, устремено върви все напред, но по пътя избран от живота среща болка, тъга, някой ден.   Във хотела за малко поспира и се лута в луд бяг и тъма. Но във него пак сила извира - за да тръгне по лъч светлина.   И върви устремено нагоре – към мечтите със сребърен блян. И по пътя със себе си спори – за живота до болка желан.   А когато насреща си срещне – устремено към него сърце. От любов прави глупави грешки, после пак със любов го зове...  


*инспирирано от:

В "Златната чаша" на Стайнбек един магьосник учеше момчето Морган, че човек остарява тогава, когато спре да мечтае - може на 15, може и на 70 години.
:-))) Аз викам да продължаваме да мечтаем :-)

Сърце е, какво да го правиш - всеки път тупка различно:)

Човек винаги трябва да има една мечта в резерв, когато осъществи другите си, започва да гони тази мечта....като друга остава в резерв....Какво сме без мечтите си?....нищо....:))))

но винаги върви еднопосочно напред....:)))))

Нищо, че разумът към спирките го тегли:)

за глътка отмора и после отново поема напред, освен ако някоя от спирките не е края на дестинация му /в добрия смисъл/...:)

essy, движим се спираловидно, напред, като че ли ...

понякога и спираловидно, но само напред...:)

да, именно, виждам, понякога. но нямах само това предвид...

е лош регулировчик -
често обърква посоките...

това движение е много сложна материя .... за всекиму е различна (спрямо неговите възприятия)...дори Понякога до болка хаотична...:)

може би...не знам....досега винаги съм го следвала и дори и за миг не ме е подвело...дано не се случва...:)