Осиротяха селата. Обезлюдени и пусти, загубили огнивото за живот, пееха своята тъжна песен, с плаха надежда за утрешния ден. Кирпичените къщи, гордо изправени, се извисяваха като призрачни кули - изгубили блясъка си, с неваросани стени, изкривени прозорци и глухи комини. Единствено тук-там от някой комин излизаше дим. От време на време пролайваше куче, но бързо замлъкваше, все едно се страхува да разкъса тишината. Тишина – толкова гъста, че сякаш можеш да я разрежеш с нож. В едно такова лято, тихо и горещо,  бай Ставри загуби жена си. Откакто си отиде баба Мария, се затвори в себе си, не говореше с никого, беше сляп и глух за света. Тъгуваше по свой  начин, изолиран в собствената си болка. Дори отказваше да бие камбаната, когато се сбогуваха с поредния споминал се старец.   Понякога отиваше в църквата, палеше по някоя свещичка и потъваше в собствения си свят – свят, изпълнен с детска глъч и веселие. Но с догарянето на последния пламък, бързо се връщаше в реалността. Оглеждаше мрачно стените, проронваше тъжно по някоя сълза, но нямаше  какво да направи. Времето и човешкото бездушие се бе отразило даже и на светците – избледнели, потънали в прах и мухъл, благославяха от стените, нищо че на места липсваха цели парчета от иконописите. После се прибираше вкъщи, грабваше мотиката и започваше да човърка земята. Колко му трябва на него; две лехи с картофи и две с лук, дори и те не му бяха нужни, важното бе да се занимава с нещо, за да не мисли, защото мислите му тежаха като воденичен камък. Докато ровичкаше в градината, чу, че някой се приближава зад него. Обърна се, видя козата Росица да подръпва стеблата на картофите. Не й се скара, та тя му беше единственото и най-вярно другарче. Откакто остана сам, много често си говореше с нея, а тя го наблюдаваше с големите си  доверчиви очи, и все едно му отговаряше с поглед.

   - Ех, Роске, Роске, пакостнице такава – отрони бай Ставри и продължи да разрива пръстта.

По залез слънце прибра козата в обора, почисти грижливо козината й, и се прибра у дома за да пренощува. На другата сутрин се събуди от странен звън. Някой биеше чановете му. Стана бързо и задъхано излезе навън. Трябваше да разбере, кой си позволява да се докосва до тях. Набързо прекоси половината двор, наближи обора, и тогава дочу звънлив смях. А звукът на чановете се сливаше съвършено със смеха и създаваше божествена  мелодия. Поспря за миг, загледа се в стройния силует на девойката, в тънката й дълга снага, в гарваново черната коса. Момичето много напомняше на неговата Мария.   

    - Мария– едва чуто изрече Ставри.

В този момент девойката се обърна, видя го, изписка щастливо и се втурна към него.

   - Дядо, дойдох си, дядо. Дойдох при теб – задъхано нареждаше внучката му и се притискаше здраво в прегръдките му.

Възрастният човек я прегръщаше страхливо, страхуваше се този миг да не е илюзия и да изчезне в момента, в който я пусне от прегръдката си. Сякаш усетило страховете му, момичето го целуваше по бузите, галеше побелелите коси и се чувстваше щастлива. Усещаше аромата и уюта на дома, дори още да не бе прекрачила прага на къщата. Ставри я хвана за ръка и я въведе вътре. Притесняваше се дали не е гладна, дали не иска да си почине, цяла нощ беше пътувала. Стъкми набързо огъня в печката и постави отгоре котле с прясно издоено мляко. Докато доеше козата, постоянно си мислеше за внучката, усмихваше се доволно, чувстваше се жив. Животното сякаш усетило мислите му, пристъпваше нервно и ревниво, но накрая облиза ръката му с благодарност, погледна го с обич, а сетне разкъса тишината с гласа си.

С втренчен поглед Мария наблюдаваше как млякото в котлето надига калпаче.

Хванала здраво машите в ръка, разравяше жаравата в печката, за да стане огъня по буен. Заслушваше се в пукота на горящите съчки, и се чувстваше щастлива. Улисана в играта на пламъка не обърна внимание на сянката, която премина през прозореца. Възрастният мъж също не я забеляза, блуждаещия му поглед наблюдаваше огнените езици, но всъщност бе потънал в спомени. В  далечината се дочу плаха песен, а след това заглъхна. Мария погледна въпросително дядо си, но бързо забрави за песента, и отново се загледа в огнището. Имаше някакво тайнство в играта на огъня, в аромата на борови дърва, примесен с аромат на прясно сварено мляко.

След около половин час селото отново се огласи от песен, но този път някой пееше по-смело. Момичето изтича до вратата, застана на прага, заслуша се. Опитваше се да долови думите на песента. Имаше усещането, че жената която пее е много близо, но думите звучаха някак далечно, и й беше трудно да ги долови. Погледна към дядо си,  видя го да маха ядно с ръка.  

   -  Чедо, лудата Страхила е. Сватбарска песен пее – изрече Ставри, а после се прекръсти боязливо с ръка

   -  Кой, баба Страхила ли? Защо да е луда? – погледна го учудено Мария.

    -  Луда е, чедо, луда и инатлива. Кмет искаше да става, живот на селото да дава. Какъв кмет? Кого ще ръководи? Не стига, че десетина смъртници сме останали в село, а тя живот ще ни дава. Да пази Бог от такива луди. На, чуй я, за сватба се застягала – ядно каза бай Ставри и отново се прекръсти.

Мария го погледна с любов и замълча. Нямаше смисъл да спори с дядо си, щом си навиеше нещо на пръста, ставаше като костелив орех, чуждо мнение не приемаше. Винаги бе харесвала баба Страхила и не я смяташе за луда. Живееше оттатък улицата. Сама си беше отгледала децата. Защото един ден, когато бе много млада, мъжът й отиде както всеки ден на работа в мина „Злата”, и никога не се върна. Случи се нещастие, срутване в галерията. Хората от селото три недели го търсиха, но не успяха да го открият, и така той пристана на планината. Остана завинаги в сърцето на Стража планина.

Мислите й бяха прекъснати от силната и вече ясно отчетлива песен. Усмихна се, наистина възрастната жена пееше сватбарска песен. Без да се усети започна да й приглася, първоначално тихо, а сетне запя с цяло гърло „Ела се вие, превива, мома се с рода прощава...”. Гласът й кънтеше звънливо. Подхванат от ехото, премина през хребета на планината, и се върна в селото. Зазвъняха и чановете от внезапно появилия се вятър. Ставри я погледна, отново се прекръсти и отиде да нагледа Роска. Оттатък улицата гласът заглъхна,  а подир две минути баба Страхила се показа на портата. Носеше някакъв вързоп на раменете си. Въпреки годините си и тежкия товар,  възрастната жена вървеше пъргаво. Когато наближи Мария, се усмихна, свали вързопа от раменете си, и й каза:    

   - Заповядай, чедо. Съших ти нова постеля, изпълнена с ароматни билки и прясно изсушено сено. Ти нали ще останеш, чедо?

   - Ще остана, бабо. Тук е домът ми, тук са корените ми. Тук е и дядо – отвърна Мария и се усмихна на старица.

   - Чедо, Ставри ще се опита да те прокуди, но не от злоба, макар вече дае злобен и инатлив старец. Ще го направи от притеснение и любов къмтеб. Ще се притеснява, че тук нямаш бъдеще, чедо. Но ти не го слушай, той вече е изкуфял. – Страхила замълча за момент.

   -  Няма, бабо, няма да го слушам. При вас ще си остана. Обещавам – побърза да я прекъсне момичето, засмя се и погледна към кошарата.

От вратата на обора дядо й гледаше намръщено, не му бяха харесали думите на Страхила, но не искаше да се кара с нея. Не и в този ден. Днес беше празник, Мария си беше дошла у дома.  Погледна многозначително към жените, прекръсти се, и седна тихо до тях.

Планината усетила смирението му, изпрати лек вятър, облиза с гальовна милувка езиците на  чановете, и те зазвъняха с празничен звън.