Моята София тихо притихнала,
леко обвита от гъста мъгла,
пак се събужда, и парят очите й,
в свят премрежен от бетон и стъкла.

Гларус самотен, объркал посоката,
се извисява и маха с крила.
Търси с поглед, далеч, от високото,
тихо да зърне поредна храна.

Клаксони свирят, ухае на кестени,
пак се препъвам сред шумна тълпа.
Лудница… Хаос! А булевардите смесено
бавно извиват въздълга снага.

Моята София – град на очакване,
и за надежда в много сърца…
Родна и мила, с различни контрасти,
вечно за мен си остава еднa.

За коя София говориш? Тая беше преди 30 години. Сега е една лудници и нищо друго. Няма дух и облик. Селения и простащина.

ако трябва да бъда честна, липсва ми онази София, която помня от детските години. Но времената се менят и обликът също, за да уловиш духът й трябва да имаш "очи" и да обичаш този град, иначе ще ти е абсолютно сив и безличен. Относно лудницата - тук винаги си е било лудница и точно това ми харесва. За простащината - не е само тук, има я навсякъде...

Хубав ден, Куш :)))