Изгубих се. Вървя на посоки и търся пътя. Лутам се в гората от мисли и чувства, слепешком опипвам всяка пътека, с надеждата че съм намерила правилната посока. И винаги, когато почти съм сигурна, че вече съм в правия път, един глас тихо шепти:   -         Накъде си тръгнала? -         Как накъде, търся себе си – отговарям му аз. -         И мислиш, че ще се намериш ли? -         Разбира се, че ще се намеря. Нима се съмняваш? -         Не се съмнявам, сигурна съм, че няма да успееш – ми отговаря ехидно гласа. -         Коя си ти? -         Защо реши, че съм тя? -         Такова усещане имам.   Винаги след този диалог, гласът изчезва за момент и ме оставя да вървя по пътя си. Да бродя в непроходимата гора, и да търся пътя. И когато отново тръгна по правилната пътека, ненадейно се завръща.   -         Здравей. -         Пак ли ти? -         Не разбрали, че те следвам навсякъде, макар и да мълча понякога. Винаги съм с теб, дори и да не го усещаш. -         Защо? Какво съм ти направила? -         А защо трябва да си ми направила нещо? -         Тогава, защо ме следваш? -         За да ти помогна да се намериш – ми отговаря гласа. -         Но ти не ми помагаш, ти ми пречиш – възмущавам се аз. -         Кой, аз ли? Аз ли ти преча? Не, ти сама си пречиш с твоята несигурност, и с твоето колебание. Чуй, чуй тази песен. -         Коя песен? Нищо не чувам. -         Спри за момент да говориш, отърви се от сприхавостта си, освободи съзнанието си и ще я чуеш. -         Не, нищо не чувам. Чувам единствено, как бият камбаната на църквата. -         Това е добре, макар че е реален звук. Наистина ли не чуваш песента? -         Не, слушам, слушам и нищо не чувам. Освен, че мина кола по улицата. -         Освободи съзнанието си от реалността, и чуй песента на сърцето си. Тогава ще се намериш. -         Мислиш ли? -         Сигурна съм – ми отговаря гласът. -         Значи, все пак си тя? -         Има ли значение, дали съм тя, той или то. Опитвам се да ти помогна, затова те следвам навсякъде. -         Но понякога ме объркваш – отвръщам възмутено аз. -         Да, и точно в това се състои помощта ми. Трябва да имаш смелост, да излезеш от всякаква ситуация, колкото и да си объркана. По този начин ти давам правилната насока, за да се намериш. Не го ли разбра? – ме попита гласът, а след това продължи – А сега спри да задаваш глупави въпроси и потърси песента. Песента на сърцето си.   Това бе последният разговор с гласът, след него останах сама. Започнах да се опитвам, да чуя песента на сърцето си, но усещах, че бие много припряно. Надали това бе песента, по-скоро е поредният реален звук, който долавям. Но не се отказвах. Борех се, и във всяка свободна минутка разговарях със сърцето си. В началото ми изглеждаше странно. Дори си мислех, че ако някой ме наблюдава отстрани ще ме сметне за луда, но не се отказвах. Правех постоянни опити. След една седмица, започнах бавно да усещам, че сърцето ми не просто тупти, а наистина ми нашепва мелодично. Нашепва ми, че мога да обичам, че не ме е страх от поредната беда, и поредното предизвикателство. Че аз мога да се преборя с него, защото вярвам в себе си, в собствените си способности. И колкото по-силно усещах песента на сърцето си, толкова повече вярвах в себе си. Когато изцяло дочух мелодията му и се потопих в нея, се сетих за Нея, за гласът. Коя ли беше тя? И защото ми помогна? И в този момент в съзнанието ми изникна един образ. Моят образ. Тогава разбрах, че Тя всъщност бях аз.  Или по-точно, моят вътрешен глас.

 

че вече чуваш песента на сърцето! :)))

все още не го чувам съвсем ясно, затова се опитвам да изляза от амока, който ме е хванал...:)

Мдаааа, непослушни сме хората и това си е... Човешка ни работа:) Добре, че "Тя" пее силно..:)

Преди време като имах зор един приятел ме усетил и ми казва: "Защо не направиш нещо със себе си. Като ти е толкова трудно, започни отвън навътре - промени си косата, стесни си полата, купи си розови чорапи. Това винаги е по-лесно. После навътре севърви по-лесно." :-)
Какъв цвят предпочиташ за чорапи, мила? :-))

миналият понеделник ми казаха, че влакът на безработните си търсел машинист и били определили мен за такъв, защото нямам връзки и никой не стои зад гърба ми. След 18г. работа, раздаване и доказване на едно и също място, изпаднах в шок. И мозъкът ми блокира, не мога да мисля логично, затова се опитах да го пораздвижа, но не се получава....

Тя пее, но кой ли я чува в момента...

Идват ми разни утешителни банални работи за веждите и очите или пък за смелите, но няма смисъл от тях. Дано да ти се размине, мила.

няма разминаване, със сигурност знам, че от 15.03. съм машинист. Унизителното е, че хем те гонят Не поради несправяне с работата/ а поради това, че не си човек на шефа/, хем те молят да останеш извънщатен, на минимална работна заплата, защото ако си отидеш няма кой да върши работата...

не ти ли трябва работа за извънщатен градинар? Шъ плащам с думатитъ. :-)
Кофти работа в това трудно време. Може би е по-добре да не приемаш извънщатната и да излезеш на пазара?
Гуш.

Много здраве ти желая. И изненадващи усмивки. :-)*