Докосвам със ръката огледало
и сякаш времето е спряло,
аз взирам се в образа си вяло,
а той е оцветен във бяло.

През було от безвремие препускам,
дари секундите не искам да изпускам,
стрелките уморено спират,
но с тях мечтите не умират...

Докосвам се до лунната пътека,
тя сякаш е ефирно лека,
оставя мънички следи
и шепа пълна със звезди...

Часовникът зад мене се поклаща,
махалото безжалостно разклаща,
а огледалото се вцепени
и нежно образа ми приюти...