2. radostinalassa
3. varg1
4. leonleonovpom2
5. kvg55
6. wonder
7. planinitenabulgaria
8. mt46
9. sparotok
10. hadjito
11. stela50
12. getmans1
13. zaw12929
14. tota
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. milena6
2. radostinalassa
3. lamb
4. vesonai
5. samvoin
6. hadjito
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. sekirata
Осиротяха селата. Обезлюдени и пусти, загубили огнивото за живот, пееха своята тъжна песен, с плаха надежда за утрешния ден. Кирпичените къщи, гордо изправени, се извисяваха като призрачни кули - изгубили блясъка си, с неваросани стени, изкривени прозорци и глухи комини. Единствено тук-там от някой комин излизаше дим. От време на време пролайваше куче, но бързо замлъкваше, все едно се страхува да разкъса тишината. Тишина – толкова гъста, че сякаш можеш да я разрежеш с нож. В едно такова лято, тихо и горещо, бай Ставри загуби жена си. Откакто си отиде баба Мария, се затвори в себе си, не говореше с никого, беше сляп и глух за света. Тъгуваше по свой начин, изолиран в собствената си болка. Дори отказваше да бие камбаната, когато се сбогуваха с поредния споминал се старец. Понякога отиваше в църквата, палеше по някоя свещичка и потъваше в собствения си свят – свят, изпълнен с детска глъч и веселие. Но с догарянето на последния пламък, бързо се връщаше в реалността. Оглеждаше мрачно стените, проронваше тъжно по някоя сълза, но нямаше какво да направи. Времето и човешкото бездушие се бе отразило даже и на светците – избледнели, потънали в прах и мухъл, благославяха от стените, нищо че на места липсваха цели парчета от иконописите. После се прибираше вкъщи, грабваше мотиката и започваше да човърка земята. Колко му трябва на него; две лехи с картофи и две с лук, дори и те не му бяха нужни, важното бе да се занимава с нещо, за да не мисли, защото мислите му тежаха като воденичен камък. Докато ровичкаше в градината, чу, че някой се приближава зад него. Обърна се, видя козата Росица да подръпва стеблата на картофите. Не й се скара, та тя му беше единственото и най-вярно другарче. Откакто остана сам, много често си говореше с нея, а тя го наблюдаваше с големите си доверчиви очи, и все едно му отговаряше с поглед.
- Ех, Роске, Роске, пакостнице такава – отрони бай Ставри и продължи да разрива пръстта.
По залез слънце прибра козата в обора, почисти грижливо козината й, и се прибра у дома за да пренощува. На другата сутрин се събуди от странен звън. Някой биеше чановете му. Стана бързо и задъхано излезе навън. Трябваше да разбере, кой си позволява да се докосва до тях. Набързо прекоси половината двор, наближи обора, и тогава дочу звънлив смях. А звукът на чановете се сливаше съвършено със смеха и създаваше божествена мелодия. Поспря за миг, загледа се в стройния силует на девойката, в тънката й дълга снага, в гарваново черната коса. Момичето много напомняше на неговата Мария.
- Мария– едва чуто изрече Ставри.
В този момент девойката се обърна, видя го, изписка щастливо и се втурна към него.
- Дядо, дойдох си, дядо. Дойдох при теб – задъхано нареждаше внучката му и се притискаше здраво в прегръдките му.
Възрастният човек я прегръщаше страхливо, страхуваше се този миг да не е илюзия и да изчезне в момента, в който я пусне от прегръдката си. Сякаш усетило страховете му, момичето го целуваше по бузите, галеше побелелите коси и се чувстваше щастлива. Усещаше аромата и уюта на дома, дори още да не бе прекрачила прага на къщата. Ставри я хвана за ръка и я въведе вътре. Притесняваше се дали не е гладна, дали не иска да си почине, цяла нощ беше пътувала. Стъкми набързо огъня в печката и постави отгоре котле с прясно издоено мляко. Докато доеше козата, постоянно си мислеше за внучката, усмихваше се доволно, чувстваше се жив. Животното сякаш усетило мислите му, пристъпваше нервно и ревниво, но накрая облиза ръката му с благодарност, погледна го с обич, а сетне разкъса тишината с гласа си.
С втренчен поглед Мария наблюдаваше как млякото в котлето надига калпаче.
Хванала здраво машите в ръка, разравяше жаравата в печката, за да стане огъня по буен. Заслушваше се в пукота на горящите съчки, и се чувстваше щастлива. Улисана в играта на пламъка не обърна внимание на сянката, която премина през прозореца. Възрастният мъж също не я забеляза, блуждаещия му поглед наблюдаваше огнените езици, но всъщност бе потънал в спомени. В далечината се дочу плаха песен, а след това заглъхна. Мария погледна въпросително дядо си, но бързо забрави за песента, и отново се загледа в огнището. Имаше някакво тайнство в играта на огъня, в аромата на борови дърва, примесен с аромат на прясно сварено мляко.
След около половин час селото отново се огласи от песен, но този път някой пееше по-смело. Момичето изтича до вратата, застана на прага, заслуша се. Опитваше се да долови думите на песента. Имаше усещането, че жената която пее е много близо, но думите звучаха някак далечно, и й беше трудно да ги долови. Погледна към дядо си, видя го да маха ядно с ръка.
- Чедо, лудата Страхила е. Сватбарска песен пее – изрече Ставри, а после се прекръсти боязливо с ръка
- Кой, баба Страхила ли? Защо да е луда? – погледна го учудено Мария.
- Луда е, чедо, луда и инатлива. Кмет искаше да става, живот на селото да дава. Какъв кмет? Кого ще ръководи? Не стига, че десетина смъртници сме останали в село, а тя живот ще ни дава. Да пази Бог от такива луди. На, чуй я, за сватба се застягала – ядно каза бай Ставри и отново се прекръсти.
Мария го погледна с любов и замълча. Нямаше смисъл да спори с дядо си, щом си навиеше нещо на пръста, ставаше като костелив орех, чуждо мнение не приемаше. Винаги бе харесвала баба Страхила и не я смяташе за луда. Живееше оттатък улицата. Сама си беше отгледала децата. Защото един ден, когато бе много млада, мъжът й отиде както всеки ден на работа в мина „Злата”, и никога не се върна. Случи се нещастие, срутване в галерията. Хората от селото три недели го търсиха, но не успяха да го открият, и така той пристана на планината. Остана завинаги в сърцето на Стража планина.
Мислите й бяха прекъснати от силната и вече ясно отчетлива песен. Усмихна се, наистина възрастната жена пееше сватбарска песен. Без да се усети започна да й приглася, първоначално тихо, а сетне запя с цяло гърло „Ела се вие, превива, мома се с рода прощава...”. Гласът й кънтеше звънливо. Подхванат от ехото, премина през хребета на планината, и се върна в селото. Зазвъняха и чановете от внезапно появилия се вятър. Ставри я погледна, отново се прекръсти и отиде да нагледа Роска. Оттатък улицата гласът заглъхна, а подир две минути баба Страхила се показа на портата. Носеше някакъв вързоп на раменете си. Въпреки годините си и тежкия товар, възрастната жена вървеше пъргаво. Когато наближи Мария, се усмихна, свали вързопа от раменете си, и й каза:
- Заповядай, чедо. Съших ти нова постеля, изпълнена с ароматни билки и прясно изсушено сено. Ти нали ще останеш, чедо?
- Ще остана, бабо. Тук е домът ми, тук са корените ми. Тук е и дядо – отвърна Мария и се усмихна на старица.
- Чедо, Ставри ще се опита да те прокуди, но не от злоба, макар вече дае злобен и инатлив старец. Ще го направи от притеснение и любов къмтеб. Ще се притеснява, че тук нямаш бъдеще, чедо. Но ти не го слушай, той вече е изкуфял. – Страхила замълча за момент.
- Няма, бабо, няма да го слушам. При вас ще си остана. Обещавам – побърза да я прекъсне момичето, засмя се и погледна към кошарата.
От вратата на обора дядо й гледаше намръщено, не му бяха харесали думите на Страхила, но не искаше да се кара с нея. Не и в този ден. Днес беше празник, Мария си беше дошла у дома. Погледна многозначително към жените, прекръсти се, и седна тихо до тях.
Планината усетила смирението му, изпрати лек вятър, облиза с гальовна милувка езиците на чановете, и те зазвъняха с празничен звън.
Нашествие: германци бягат като бежанци п...
САНИТАРИ КАРАТ ПАЦИЕНТ НА КОЛИЧКА КЪМ ЛЕ...
2. С.К.И. Витоша
3. балет "Веда" - понастоящем балет "V - Dancers"
4. Вълкът единак
5. Пинче
6. Додо
7. мамаС
8. Ружена
9. Странстващият медиум
10. Тарантула
11. qbylkovcvqt
12. amazonpearl
13. Ваня - Блогът на vanya70
14. Кроталка
15. cecka1504
16. Един интересен блог.
17. Трансперсонална психология
18. All you need is love
19. REPORTER - Няма неудобни новини, има неудобни истини.
20. .