Безпътно, вървя срещу вятъра.
И удрям се в брулени клони.
Душата ми, скитница с вяра,
от сълзи и болки ме брани.

А вятъра сякаш разкъсва ме...
В милиони парченца разпръсва ме.
И пръска далеч из света,
моята балканска душа.

Но после във вихър завърта ме.
И сипва ми сол. Там във раните.
Душата ми, скитница с вяра,
от вятъра смело ме брани.

Събира със пръсти ранени,
парченца от мен разпилени.
В мозайка ги тихо подрежда.
И нежно шепти и нарежда...

Душата ми. Скитница с вяра.
Крепи ме във болки и ярост.
И вдъхва надежда голяма,
за светла и чиста реалност...

А вятъра пак ме примамва,
със своята сива виталност.
И иска от мен да избягам.
Но няма да стигам до крайност!

бори се душата с вятъра
кривва от начертаните пътеки
за да се повдигне над разлятостта
да не се опропасти навеки.
политнала пренася се над делника
частички изподират голи клони
през тях до същности достигнала
завръща се и вятъра пак гони

Топла прегръдка от мен :)
Май никога няма да се надбягаме с този вятър :))