Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.06.2008 15:26 - Италианска мечта
Автор: essy Категория: Изкуство   
Прочетен: 1618 Коментари: 6 Гласове:
0

Последна промяна: 09.06.2008 15:55


Бях само на пет години когато за първи път седнах пред рояла. А имах ли и друг избор. Баща ми беше филмов композитор, а майка ми оперетна актриса. И двамата бяха хора на изкуството и не даваха дума да се издума нещо друго да стане от мен.

Трябваше да вървя по тяхните стъпки, а на мен ми се играеше. И вместо да правя това което желая аз стоях пред рояла, плачех и свирех ‘Лунната соната’. А майка ми и баща ми ме гледаха лошо, клатеха заканително глави и ми казваха  ‘ От тебе човек няма да излезе...’.  Колкото и да се стараех все изкарвах по някоя фалшива нотка и си навличах гнева им. Единствената ми утеха бе моята приятелка Яна. И нейните родители имаха болни амбиции за нея. Баща й бе културно аташе в Италия, а майка й  балерина. Естествено от нея се изискваше да тръгне по стъпките на майка си. И тя като мен не смееше да им се противи, но когато останехме сами си мечтаехме, как като навършим пълнолетие ще избяга ме в Италия и ще правим каквото ни душа иска. Някой ни беше излъгал, че в тази страна всичко е по мед и масло.  И така в мечти и блянове не усетих кога станах на седемнадесет години. Предстоеше ми първия голям концерт в живота ми. Естествено, че щях да свиря ‘Лунната соната’. След толкова години дъвкане тя бе единствената партитура която можех да свиря виртуозно. А и ми бе влязла навътре в сърцето. Чувствах сонатата като неразривна част от моя живот. Представих се блестящо. Баща ми бе толкова горд с мен, че за награда ми обеща екскурзия в чужбина. Избрах си да посетя Италия, нали ми беше мечта отдавна. Като разбра Яна, че отивам там веднага и тя си уреди посещение при баща си. Тръпнехме от вълнение и чакахме да дойде деня на пътуването. И когато той най-после дойде, нямаше по-щастливи от нас.

И така две хлапета на по седемнадесет години, хванали по-едно сакче в ръка отпрашихме към мечтаната страна. В Торино ни посрещна шофьорът на бащата на Яна. Каза ни, че има поръчение да ни обгрижва докато дойде и баща й при нас. Качи ни в колата и ни заведе в един хотел. За първи път в живота си виждахме такъв лукс. А може и да не беше толкова луксозно, но нали мечтаехме да сме там може и за това така да ни се е сторило. Направо летяхме от щастие и никой нямаше наоколо за да ни мърмори. А чичо Иван ни се радваше и постоянно ни казваше:

-                     Сега лудувайте, че след една седмица като дойде баща й на Яна и да искате няма да можете

Седмицата се изниза много бързо, започна следващата, а от баща й на Яна нямаше вест. Изобщо не се притеснихме, за нас беше по-добре, че него го няма.

Улисани в себе си не забелязвахме, че чичо Иван доби угрижен вид и винаги превключваше телевизора когато даваха новинарски емисии. В края на втората седмица той се обърна към нас и ни каза

-                     Деца събирайте багажа, местим се в друг хотел.

-                     Но защо ?! Тук ни харесва – и двете завикахме в един глас.

-                     Промяна в плана, трябва да се преместим в друг хотел- отговори ни твърдо той с тон не търпящ възражение.

Събрахме на бързо багажа си и отидохме в новия хотел. Взехме най-скъпия апартамент, но когато се настанихме в него разочарованието ни беше огромно. Състоянието на апартамента беше пълна мизерия. По стените имаше мухъл, леглата бяха разкривени, матраците разкъсани. Имахме си и компания, навсякъде лазеха хлебарки, а телевизора беше допотопен. От очите ни бликнаха сълзи, но в очите на чичо Иван прочетохме, че нямаме друг избор и ще трябва да останем тук.

Бързо спряхме да плачем и го помилихме да купи нещо за ядене. Бяхме гладни. Докато той отсъстваше се чудихме какво да направим. В хотела нямаше дори и басейн покрай който да се позабавляваме. Хванах разочаровано дистанционното в ръка и започнах да щракам от канал, на канал с надежда да намеря нещо което да ни развесели. Никъде нямаше нищо интересно. Започнах да обхождам отново каналите, а Яна лежеше ядосано до мен и само мърмореше.

-                     Само да се появи баща ми. Ще съжалява за унижението което ми причини. И ти стига си се мотала, вбесяваш ме вече. Хайде по-бързо намирай нещо интересно по телевизията.

-                     Стига си нервничила, нали виждаш, че търся – отвърнах и аз и в този момент по телевивизията започна новинарска емисия.

Новината която чухме ни вцепени. Съобщаваха за резултати от разследването на жестока катастрофа в която са загинали културното аташе на България и съпругата му. Съобщиха и имената на родителите на Яна. Стояхме, гледахме пред себе си и не можехме да асимилираме това което чухме. Толкова бяхме потресени, че не сме чули кога е влязъл чичо Иван. Разбрахме когато ни прегърна и каза.

-                     Разбрахте ли вече ?! Поплачете си ще ви олекне

-                     Нали това не е истина ?! – попитах го аз

-                     Истина е Сибила, за съжаление е истина – отвърна ми той и ни притисна още по-силно към себе си.

И двете плачехме не утешимо. Яна от мъка по родителите си, а аз защото ми беше мъчно за моята приятелка. Милият ни гледач чудеше се какво да направи и как да ни успокои. Добър човек беше чичо Иван, ако беше някой друг след трагедията да ни бе изоставил на произвола на съдбата. А той се грижеше за нас. Издържаше ни със собствени средства, помагаше ни.

На няколко пъти правих опит да се свържа с родителите ми. Но те бяха изключително заети хора и никой от тях не ми отговаряше. Започнах да се притеснявам. Не беше нормално никой от тях да не ме потърси и да не се поинтересува как съм. Особено след като знаеха за трагедията. Продължавах упорито да звъня по телефона и една вечер най-сетне баща ми ми отговори.

-                     Ало – каза глухо в слушалката.

-                     Здравей тате, аз съм Сибила. Как сте с мама ?! Разбрах те ли какво е станало?! Ще дойдеш ли да ни прибереш с Яна ?! Липсвате ми, тате.

Искам да си дойда. Обичам ви – говорех като латерна .

Исках да му кажа всичко което ми е на сърцето. А душата ми бе обхваната от мрачно съмнение. Не можех да си обясня от къде се е появило то. Та нали насреща беше моя баща. Човека който би дал живота си заради мен. Заливах го със сърцераздирателната си тирада, а той мълчеше странно. По едно време се прокашля, аз спрях за момент да говоря. И тогава той каза.

-                     Сибила, мила имам нещо да ти казвам.

-                     Кога ще дойдеш да ме вземеш?! Утре ли ?! – продължих да настоявам аз.

-                     Няма да дойда моето момиче. С майка ти се развеждаме и още не сме решили дали някой от нас ще те вземе при себе си.

-                     Как така се развеждате ?! Как така не сте решили ?! Нали съм ваша дъщеря, не можете да ме оставите така – объркано попитах аз.

-                     Не си наша дъщеря, Сибила. Осиновена си, но не оправда очакванята ни. И двамата не знаем дали искаме още да си ни дъщеря – жестоко ми каза той.

-                     Осиновена – извиках невярващо

-                     Да, моето момиче. От всичките бебета които ни предложиха ние се спряхме на теб. Бе най-красивото бебе. Но не оправда очакванята ни- отново повтори той

Плачех в слушалката и си мислех, че това е някаква лоша шега. Не може да бъде истина. Та те бяха моите родители. Какво означаваше ‘ Още не сме решили дали  някой от нас ще те вземе при себе си...’ Та аз бях живо същество. Не бях стока купена от магазина и понеже е дала дефект те да й правят рекламация. Имах усещането, че никога не съм познавала истински тези хора. Хлипайки отново чух гласа му.

-                     Сибила, там ли си моето момиче ?!

-                     Не съм твоето момиче и ти не си ми баща – изкрещях ядно аз.

-                     Мила, нека се разделим като приятели. Все пак почти осемнадесет години сме били едно семейство. А и ти нали мечтаеше да живееш в Италия. Ето ти възможност. – каза той и затвори телефона.

Свих се на земята и заплаках горко. Страхувах се от неизвестното, не знаех какво ще стане с живота ми от сега нататък. Забравих дори и за Яна и за нейните проблеми. Самосъжалявах се, исках да умра и точно когато това ми желание бе най-силно в мен в съзнанието ми започва да отеква една позната мелодия. Огледах се. Исках да разбера от къде идва музиката, но никой нямаше в коридора. А аз бях убедена, че чувам Лунната соната. Изправих се бавно, вдигнах гордо глава и тръгнах към апартамента. Имах предчувствието, че сонатата ще ми помогне.

Когато влязох в апартамента, видях двойка възрастни хора.  Бабата и дядото на Яна бяха дошли за да се погрижат за нея и да  я отведат в България. Възрастната жена ме погледна страхливо и ме попита

-                     Ти тръгваш ли с нас ?!

А аз поклатих тъжно глава и й отвърнах.

-                     Не, няма при кой да отида. Вече нямам родители .

Явно жената знаеше всичко, защото ме помилва съчувствено по главата. Даде ми малко пари да си имам и отведоха Яна. Тогава видях за последен път приятелката си. След като затвориха врата спогледахме се с чичо Иван и той тихо ми каза

-                     Какво ще правим с теб момиче ?! Не мога сега да те върна в България, защото още имам договор тук. А дори и да мога ти няма при кого да отидеш. Значи пак ще останеш при мен, няма да те оставя на улицата. – замълча за момент, а после продължи – Голям проблем са парите. Тези пари които изкарвам. Няма да ни стигнат до никъде, защото от тях изпращам и на семейството си. Не си мисли, че живота тук е много хубав. Май ще трябва да започнеш работа и ти.

-                     Ще започна. Няма проблем. Само не ме изоставяй и ти. Аз мога да свиря, мога да изкарам много пари – говорех бързо аз.

-                     Сибила, миличка, тук ти не си никоя. Дори и да си най-талантливата музикантка след като си българка, значи не си никоя. Трябва да имаш много силен човек зад гърба си за да станеш някой. Какво друго можеш да правиш ?!

-                     Мога да свиря, да свиря и пак да свиря. Нищо друго не умея да правя.

-                     Какво можеш да свириш, Сибила ?! – попита ме усмихнато чичо Иван.

-                     Лунната соната – отговорих му гордо аз и започнах да си тананикам.

-                     Сонатата ще я свириш след пет месеца, когато се приберем в България. А утре ще се върнем в стария хотел за да проверим дали не им е нужна помощничка в кухнята.

-                     Както кажеш. Ти сега си и майка и баща – отговорих му примирено аз.

На другата сутрин станахме рано и отидохме да проверим за работата. Оказа се, че имам късмет. Трябвала им миячка на чинии. Като разбраха, че съм непълнолетна им дойде добре дошло. Щяха да ми плащат по-малко от на другите заради риска който са поели. Съгласихме се, нямахме друг избор. И така още същата вечер започнах да изживявам пълноценно моята ‘италианска мечта’. Миех чинии до не свяст, а работният ми ден бе осемнадесет часа. Виждах тъга в очите на чичо Иван и се опитвах аз малката да му давам кураж. Опитвах се да се шегувам.

-                     Недей тъгува, та аз не работя. А свиря Лунната соната. Всяка една чиния ми е клавиш който издава вълшебен звук. Звук който само аз мога да чуя.

-                     Потърпи още няколко месеца, после всичко ще се оправи – отвръщаше ми той и ме милваше по главата.

Една вечер както свирех за пореден път соната на мивката той влетя запъхтян в миялната. Погледна ме в очите и каза

-                     Сибила, мила, вашите са те разсиновили. Искаш ли аз да те осиновя ?!

Гледах го, а сълзите безмълвно се спускаха по-страните на лицето ми. Не вярвах, че ще стигнат до там. Все пак седемнадесет години бяхме едно семейство, не можеше поне мъничко да не ме обичат. Не знам как съм го казала, просто чух гласа си

-                     Да, да искам да си ми баща. И моля те никога не ме изоставяй.

Мъжът  топло ме прегърна и заплака заедно с мен. За първи път в живота си усещах истинско, топло бащино рамо. Такова каквото винаги ми е липсвало. Рамо което не изисква нищо от мен, а дава обич и топлина. Сгуших се в него все едно ме е страх да не го изгубя. И мислено се пренесох в България. Бях започнала да тъгувам за моята си страна, исках да се върна. Не исках повече да изживявам италианската си мечта, защото бях разбрала, е истината за мечтата има две страни . Едната е лъскава и примамлива, а другата е истинската и страна, грозната и неприветливата. Много неща ми се бяха случили от както бях тук и единствено Лунната соната ме поддържаше да не полудея, поддържаше ме жива.

Изминаха още няколко непосилни месеца. И най-сетне дойде момента на нашето завръщане. И двамата тръпнехме от нетърпение. Искахме да се приберем в родината.

Колкото и лошо да беше там, нямаше да е по-лошо от тук. В момента в който автобуса премина българската граница и двамата се разплакахме. Усещахме свежеста на въздуха, небето бе много синьо. А зеленината наоколо бе несравнимо красива.

Така изживях своята италианска мечта аз. Италия много ми отне, но и много ми даде. Там научих, че в живота понякога ни поднася изненади. Там станах силна и бързо пораснах.

Сега си мечтая, да живея тук. Не искам никъде другаде да ходя. Искам да  имам стабилно семейство. А не такова което утре ще се откаже от мен, като от ненужна вещ.

И мисля, че със сегашните ми родители това никога няма да се случи. Дано да съм права...





Тагове:   мечта,


Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Спечели и ти от своя блог!
1. dodo73 - "Внимавай какво си пожела...
09.06.2008 20:33
"Внимавай какво си пожелаваш, защото може да се сбъдне" - това нахлу в съзнанието ми докато четох разказа ти, Есси. Трогателна история! А "Лунната соната" придава цялостен завършек на внушението! Клипът е страхотен! :) Сърдечен поздрав, мила!
цитирай
2. fenris - Ти ми каза веднъж, че съм
10.06.2008 08:20
виртуоз, сега аз ти казвам, че си магьосница колежке, наистина, радвам, се че пишем заедно, а Луната се носи така омагьосващо в този разказ!Прекрасен е!
цитирай
3. essy - dodo73 :)))
10.06.2008 09:55
Благодаря ти, мила :)
Отдавна ми се въртеше идеята за тази история. И сега и дойде времето....
И наистина човек трябва да внимава какво си пожелава....За да не бъде изненадан от съдбата.
Много усмивки желая :)))))
цитирай
4. essy - Ех, Фенриз,
10.06.2008 10:02
няма защо да крия.... :))))
Погали душичката ми с това което си казал.....Даже ми се прииска да повториш пак, че съм магьосница ;)))
A и да ти благодаря за оценката, Фенриз.....има ли смисъл да казвам, че полетях :)))
И аз се радвам, че пишем заедно! Удоволствие е да се работи с теб, всичко върви толкова леко и забавно !:))))
цитирай
5. krotalka - Разчувства ме!!!
11.06.2008 09:31
Знам, че има и такива осиновители! Много реално и истинко!!!

Поздрави Еси!
цитирай
6. essy - Благодаря ти, Кроталче !
11.06.2008 10:23
Не мога да ги разбера такива хора. не мога да си представя, че могат да гледат на едно дете като на вещ.
Не е нормално !

Слънчев ден ти желая :)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: essy
Категория: Изкуство
Прочетен: 2584091
Постинги: 354
Коментари: 4387
Гласове: 19422
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930