Вървя по жълтите павета,
усмихвам се и гледам в страни.
И срещам там момичета, момчета,
с весели и страдащи очи.
Вървя по жълтите павета
и виждам как живота се върти.
Надниквам в душите от далече
и срещам всякакви съдби.
Вървя, а срещу мен старица,
приведена едвам, едвам върви.
Протегна тя съсухрена ръчица,
засрамена с плачещи очи...
Помилвах побелялата главица,
приседнах и изслушах я дори.
А милата, изстрадала женица,
погледна плахо и благодари.
Разказа ми за своите неволи,
живота и не беше никак лек.
Но спомена за истинската обич,
крепеше я безспирно в студ и пек...
Попивах тихо аз урокът ценен
и мислех си за нейният живот.
Но бавно осъзнавах, че е време
да пръскам силна, истинска любов...

Чудесно стихотворение...! Грабна ме...
отведнъж...! Поздравления...! :)))
Бъди блатословена и разпръсквай Любовта...:)))

Много, много ти Благодаря за този мил коментар :)
Макар и самовлюбено да звучи - и аз много си харесвам това стихотворение, едно от любимите ми е :)
Написано е по-действителен случай.